Създадено от 17-годишната объркана и вечно търсеща гражданка на света Ани Коджабашева. Подходящо четиво за вечно търсещи хора. Досега не са отчетени противопоказания и несъвместимост с други субстанции.
Бързо, шеметно, опасно,
тайно, скрито и бегом,
превъзбудено и страстно,
и задъхано-набързо.
Щом е тайно и опасно,
то е повече от ясно,
че опиващо, прекрасно,
сладко, страстно ни увлече.
Вече, после, след това,
в миг на радостна тъга,
нежно, близо, уморено,
шепнешком и приглушено,
някога ни днес, ни утре,
плахо и малко свенливо
завърши тихо, но красиво.
Тя е на шестнайсет, будна, буйна, с мнение за всичко, винаги права. Обича да знае, да е осведомена, да преценява, да оценява, да променя, да налага. Тя е душата на компанията, тя носи кадифена пола, която сама е срязала, за да й дойде над коляното, и тениска с надпис „I never argued. I just didn’t.” Гледала е всички филми, слушала е всички ъндърграунд групи и е чела култови книги, за които говори, когато няма за какво друго да заеме позиция. Тя рядко се прибира вкъщи, плези се на малкия си брат и го кара да й оправя леглото. В кухнята стъпва само вечер, само за да яде. Недоволства от храната и при всяка възможност повтаря на родителите си: „Не мога да ги разбера тези ваши отношения. Вие дори не се обичате. Разминавате се вкъщи, поглеждате се през рамо, не си говорите, само се уверявате, че другият е там. Не ви е грижа, само сте се лепнали един за друг, защото ви е страх да сте сами. Няма ли да се разведете най-после, преди да е станало късно?!”
Вътрешната й наслада е несравнима при тези думи. Тя е водещата фигура. Тя е права. Ако можеха всички да са разсъдливи като нея, да са решителни като нея! Тя вижда грешките, а останалите са конформисти, затънали в статуквото, неспособни да градят. Тя би искала да промени света, но, самодоволна в безсилието си, го оставя на произвола на съдбата. Тя е вегетарианка, тя подкрепя некомерсиалното изкуство, тя дружи само със специални хора и си купува сто процента натурален органичен крем за лице.
Тя печели уважение. Кой би посмял да се усъмни в благородството й? Собственото й семейство я обожава, хвали критиките й, старае се да достигне високите й стандарти. Тя има няколко най-добри приятелки и всички те я следват неотлъчно, слушат безусловно, почитат. Мечтаят да са като нея, да имат силите да се посвещават на каузи, вместо да тънат в безсмислие, да знаят, да очароват, да завладяват. Щом тя спомене някоя песен, издирват я, изслушват я внимателно, изчитат текста й и опитват да разгадаят защо й е харесала. Понякога тя ги хвали, а понякога ги нарича невежи имитаторки.
На семейния обяд на Великден, в една пролука между разговорите за министъра на здравеопазването и къщата в провинцията, тя се намесва с думи, които се разливат като киселина по махагоновата маса: „Вие тук постоянно изхвърляте храна. Всеки ден. Знаете ли, милиони хора по света гладуват, деца умират от глад. Всеки ден. А вие приготвяте огромна тенджера телешко варено, което на следващия ден хвърляте, защото сте приготвили огромна тенджера гювеч с месо. И после пак… Това е отвратително.” Тя става демонстративно и отива в другата стая, да си рисува в някаква тетрадка. Останалите на масата се подсмихват. „Това към нас ли беше насочено или към вас?” пита майка й бабата и дядото. „Към цялото ни консуматорско общество” – казва бащата и всички се засмиват, тихичко, да не я засегнат. Те няма да й отнемат няколкото години, в които ще си мисли, че може да спаси света. Нищо няма да й отнемат, те я обожават, гордеят се с нея.
След дискусията за управлението на Петър Стоянов тя отново влиза в стаята, видимо отегчена. Разговорът неизбежно се връща на нея – бунтуващото се дете-чудо на рода. „Разбирам, че напоследък си имала връзки с различни момчета” – внимателно пита майката. Тя отвръща с каменен поглед, студен като индустриъл рок, като замразено месо. Вие не сте достойни да знаете – казва изражението й. За да застане на нейна страна и да смекчи положението, дядото се шегува: „О, да не вземеш да се задомиш с някой от тези младежи? Време ти е вече.” Тя се усмихва, като умишлено запазва студения си поглед, казва „Бъдещето е една мистерия”, засмива се на глас и отново излиза от стаята, гъвкава, ненадмината. Мисли си как никога няма да се задоми.
На нея не може да се разчита. Тя ще каже, каквото й хрумне, ще отиде, където й се ходи, ще целува, когото пожелае, ще се прибере, ако иска; ако иска, ще вика, ще пее по улиците, ще пие и ще пее, ще обижда, за да провокира, защото вярва, че така прави света по-добър и че това е неин дълг. Аз съм специална и ще разпръсквам моята енергия, за да достигне тя до другите, казва си тя.
Сред момчета и момичета, деца, пияници, възрастни, гълъби, бездомни кучета, непознати, тя е винаги впечатляваща. Запомнят я и я обсъждат, чудят се как да стигнат до нея, какво ли би впечатлило нея? Всички ги е страх да не кажат нещо грешно или още по-лошо, банално. Да похвалят полата й? „О, нося този парцал само защото е от органичен памук.” Да споменат, че са слушали любимия й албум? „От години ти говоря за Sleeping With Ghosts, сега ли се сети?”
Тя чака някой да разбере. Някой различен, достоен, уверен, който ще стреми към нейния прекрасен свят и ще го цени, защото го вълнува наистина, не само защото е недостъпен. Всички я отегчават, не може да научи нищо от тях, може да се справи само сама. Всички повтарят нещо, нейните думи или нечии други, като си мислят, че така учат и се развиват. Тя помни как се научи да чете на пет, как разказваше на другите деца за Слънчевата система, как всичко се въртеше и как те я обявяваха за странна. Тя разбра, че ще й е безкрайно скучно да живее заради игрите на ластик през лятото и шейните през зимата и че няма да понесе да бъде като тях. Трябваше да ги презира, за да оцелее. Да живее с тях, да прави същото, но да ги презира. И те се влюбиха в нея, а тя търсеше начини да ги научи да й дават тръпката, от която има нужда. На тринайсет ги научи да я целуват. На петнайсет – да правят любов с нея. Тя усещаше тяхната зависимост и се насищаше от нея, като същевременно свикваше да се отърсва от привързаността си към всичко.
Баща й не можа да го осъзнае навреме, но майка й разбра, че са я изгубили безвъзвратно, когато тя започна да анализира възпитателните й методи и да й обяснява защо не са ефикасни. „Принудата, мамо, е открито насилие, което провокира естествена ответна реакция. Чрез принуда само ще пробудиш гняв и у двете ни. По-скоро трябва да ми обясниш защо е важно да си пиша домашните, да ме накараш да го искам. Само така може да стане.” Тя беше на петнайсет тогава. Майка й я посрещна с упреци веднъж, когато тя се прибра малко преди полунощ. Беше прекарала следобеда, позирайки гола за един мил млад художник с къдрава пепелява коса и бледи очи. Същата вечер беше изгубила девствеността си в ръцете му. „Сигурно няма да се видим повече, но ти благодаря за неземно хубавата вечер” - каза му тя, преди да го целуне за последен път и да изхвърчи надолу по стълбите, несресана, набързо облечена, влюбена в собственото си тяло. Изгубена беше и нямаше вече как да бъде накарана да направи нещо, което „трябва”. Около нея хората се заеха да променят своите „трябва”.
Тя е на шестнайсет и мисли, че знае всичко. Всички са й интересни, поне за известно време, и никой не й е нужен. Сега се е изтегнала блажено на пейка в парка, сама. Повдига се от време на време, за да отпива бира от кафява бутилка, и гледа небето над острите сухи клони на дърветата. Представя си как потъва в него, колко е студено и меко. После се вижда да пада право в сухите клони. Не, не пада. Няма да ходи до там. Само ще гледа, толкова е красиво. Светът е най-красив, когато гледаш само небето. То е цялото нейно, както и всичко, което поиска. Сега например й се иска хладен дъжд да я гали, докато дрехите й натежат. И ето – тъмни облаци се задават с тътен. Тя не помръдва от пейката. Сама е, безкрайно сама, като небето. Толкова е прекрасна, като я гледаш отстрани. А като я доближиш, тя вали своята неудовлетвореност отгоре ти.
Huddled between the folded blouses in my wardrobe, forgotten behind the bed, rolling around from one dark corner to another, on the desk, in my cups of tea, under my blanket, under the carpet, under the pillow; inside my lamp even; there are chestnuts everywhere in my room. If my printer doesn’t work, I know right away there’s a chestnut inside it, pressing against the pile of paper. If my foot hurts, I know there’s a chestnut inside my slipper.
When I read, I hold and caress a chestnut. When I’m mad, I hurl them against walls, again and again, until they break. Only then do I throw them away – when they’re broken. Sometimes I throw away tens of them at once, but I could never get rid of them. There are still so many that are impossible to find at the moment; they emerge ages later, soft, faintly shimmering, a pleasant, warm, eternal brown color.
I would never want to get rid of all of them anyway. I am always delighted to find one when I least expect it. Then, I stop whatever I’m doing or thinking about at the moment and I look at the chestnut and for a second I see it and it only. It’s a little brown universe in my hands, its delicate surface like a lover’s hand in my hand, its color a message, its existence a miracle. It’s remarkable how beautiful and calm a chestnut is, while I am fragile, unstable, desolate, restless, so inconsolably restless. I compare myself to my chestnuts that endure my whims and suffer from my arbitrary violence. A chestnut is always calm, wherever it is, while I never am. A chestnut is calm and content with itself even when it desiccates and shrivels up a bit, even when its shimmer fades away some more every other year I keep it. And I, I am never content with myself, no matter what I have. I try hard to shine more until I exhaust myself and I lose it all and I acquire a deep dark shade. And I am never, never, never as content as a chestnut.
Chestnuts have the most beautiful shapes – hopelessly irregular, slanting, soft lines. Chestnuts have the perfect colors. Intense reddish brown and pastel brown in a yin-yang combination that represents everything there is. My constant desire to be better in the red tones. My exhaustion and anguish in the dark tones. My hope and my capacity to heal and create in the light spot.
Chestnuts make the most beautiful sounds when you put them on a wooden table or you tap them into each other. The soft click shows their good nature. Chestnuts can never be menacing or harmful. When I shout and I throw them at the wall so that their brown crust splits open and the mushy yellowish core shows, then I destroy beauty. I regret it every time. I need to do it, though; it shows me that I’m alive; because if I was perfectly delicate, calm, and content, then I’d be dead. I’d have no impact on the world. When I am at my weakest, I start destroying the most valuable thing I have. My chestnuts.
And other times I begin to think, what difference does it make if I make any difference? Why bother if I’m alive or if I’m a wall, a stone, a chestnut, a singing bird or just a color, a sound, nothing more than a low musical note or a shade of warm brown. Why not forget it all, let it go, everything but a chestnut in my hand, the curvatures of which I could contemplate forever? I could forget that I’ve got to be anything and I could just choose to be a chestnut, resigned, quiet, and so calm. After some peaceful minutes of meditation, I give up on the idea. But my breathing has slowed down and I have become so much more humble, so much at ease. And after I have realized I could be anything; after I consciously choose to be myself; then I see that I have become somewhat like a chestnut. I am free of self-pity, of fury, and of agitation. A light brown serenity fills me and I see that, like a chestnut, I can be content wherever I am. And only then, only in resignation, I can create.
So what do the chestnuts represent in this little story? Everything and nothing. They represent the freedom to give meaning to anything and to discover your truths in absurd embodiments. The chestnuts in particular have no significance at all. The soft, round, brown inspiration does.
Скуката изчерпа вътрешните й конфликти.
Трябва й пак някого да обвини,
някого да разстрои, като му се разсърди,
нечии ласки, за да ги отхвърли,
и нечий провал, на който да се наслади.
Тя живее от чуждите страсти, амбиции и тела.
Отплаща се с обещания и свенливи усмивки.
Накрая винаги остава сама.
Тя не задължава никого да я търпи –
нарича се „продукт, въпрос на личен избор”.
Но всички си мечтаят някой да им вреди
и жадно консумират емоционалните й кризи.
Автобусът се движи по Околовръстното шосе – последният автобус в 11,30 вечерта. Возят се унесени възрастни хора. Има работещи хора, прекалили с работата до късно, спящи, тъмни, подпухнали. Возят се и двама подготвени за купон младежи. Носят бира и цветя. Оглеждам набързо спътниците си в болезнената в този момент ярка светлина. Това е един омагьосан спящ автобус. Всеки от тях е там само привидно, всъщност всеки е в свое кътче от галактиката, на милиони километри от всички други.
Отвън се виждат центрове за гуми, строежи, неясни поляни и купчини от далечните дребни светлинки на София. Дори тя изглежда далечна сега, а всъщност е близо, ние не можем и не искаме да избягаме от нея, а само внимателно я заобикаляме, за да можем изведнъж да свием в една нейна артерийка – булевард Александър Малинов – и да се врежем пак в системата й. Сега тя изглежда красива, почти нежна. Сега ние се правим, че й се радваме отдалеч и че мислим тази нощ да я оставим сама. Но не. Тя е все така страшна, а ние, хората от различните краища на галактиката, в този автобус, сме все така решени да не оставяме София за нищо на света. Ние сме под кожата й, тя под нашата.
Светлината в автобуса ми влиза под кожата с миниатюрни иглички. Как могат да осветят така последния автобус в 11,30 вечерта, сякаш е операционна зала – или аутопсионна, сякаш е канцелария по обяд, кабинет за разпити, стая за опасни умопомрачени, които ги наблюдават…
Някои от кътчетата, покрай които минаваме, са много тъмни, далеч в краищата на спираловидните ръкави на Млечния път, където звездите са по-малко, а гравитационните полета - по-слаби. Неприятна ни е тази нежелана обща халюцинация. Искаме да гледаме само измамно нежните светлинки на София. Не някого друг от спътниците ни – галактически пътници без пътеводна звезда – и със сигурност не собствените си бледи, отпуснати ръце, събрани в скута в мъчителния край на деня, когато вече няма какво да ги правим. Нека е тъмно, нека си починем от светлината, от очакванията, от търканията на близостта и от търканията със себе си. Нека се изгубим по-бързо в организма на нашата невярна настойница, София. Бръчките и петната, и възпалената кожа, лошо боядисаната коса и поникналите вече с няколко милиметра нощни бради на моите спътници - нека не ги гледам, нека гледаме града или да обърнем поглед нагоре, към нежното нощно небе от смог и самота.
(Това стихотворение е експеримент, който доказва безсмъртието на поезията - тя може да отрече сама себе си, без да изгуби същността си. )
Исках да кажа колко те обичам,
но поредицата от метафори
така и доникъде не доведе.
Думите ми бяха прелестни, но
влюбени сами в себе си.
Те се извиваха в спирали, но
все не достигаха до теб.
Алюзиите ми препращаха
само към вечната ми несигурност
дали ще ти се харесам.
Любовното ми писмо си остана
суетна игра на синтаксис.
Думите хищно се вкопчиха една в друга,
а аз им се ядосах и накъсах листа –
да
ги
разединя
-
и си обещах да не пиша за теб,
да не казвам името ти в поезия или проза,
за да не примесвам фалша на литературата
с нежната ти земна любов.
И няма вече да пиша, че любовта ти
е късче небе, морска пяна, син пламък.
Ще те прегърна, ще те притисна до себе си.
Ще ти кажа: „За мен ти си най-важното нещо.”
Чиста вярност без декорации.
Чувствата ми са объркани
като накълцано месо.
Мислите ми се лутат
като бездомно куче из улиците.
Поезията ми е посредствена
като руж върху сбръчкана кожа.
И само любовта ти ми помага,
но тя е фин аромат на жасмин
над сметище.
Бих искала да се променя,
но без хаоса и мръсотията
аз ще остана празна стая
пълна с лоши спомени
и любовта ти – лъч светлина –
ще осветява голите стени.
Моля те, позволи ми да те обичам така.
Денят, в който открих,
че устните ми – същите като от вчера –
са оцветени с блясъка на морска сол на слънце;
че миглите ми се извиват като меандрите на Амазонка;
че в белите ми дробове се разклоняват
тръбички като клони на акация;
че костите в ръката ми са подредени като в крило на птица –
в този божествен ден усетих,
че в мен живеят цели ери на живот
и изобилната им сложност ме притиска,
обвива ме в спирали, удавя ме в потоци.
Жизнеността ме уморява,
кара ме да искам бавно и безшумно да умра,
да се спася от хилядите населяващи ме същества
в спокойствието на безличната забрава.
Нищо не остава след плача,
когато солената пара от сълзи
вдигне булото си от мен.
Очаквах, когато приключи,
да открия толкова много,
а виждам само, че съм празен съд.
В устата ми – вкус на метал.
До бузата ми – хладната стена на банята,
от която не мога да се откъсна.
Свита в ъгъла, още скимтя и потръпвам
от преминалото през мен отчаяние.
В един и половина през нощта
на кого да позвъня, за да му кажа,
че не усетих аромата на лалетата,
оставени в метална купа на бюрото
да ми напомнят, че красотата съществува?
За да завърша деня си, се наведох над тях
да усетя аромата им
и те ухаеха само на застояла вода и метал.
Напомниха ми, че нищо не е съвършено,
и аз плаках с часове в банята
пред отражението на зачервения си жалък образ.
Изпълних се с мъка,
а когато дойде отливът,
със солената пара и мъката ми ме напусна;
тогава нищо не ми остана.
Да кажеш в поезия
което не можеш иначе
или не е позволено –
дръзка самота.
Да пишеш искрено и грозно,
когато твърде много ти се спи,
плачът затваря гърлото,
сълзи потичат и потичат мислите в мастило –
отчаяна самота.
Да търсиш в себе си
каквото иначе не можеш да намериш,
да тръгваш по пътеките навътре,
реките да потичат наобратно,
потичат думи… Мълчалива, притаена,
откъсната, затворена, забравена –
поезията ти е жалка самота.
И днес пердетата миришат
на бледи облаци,
които няма да достигна,
на есенни градини,
на гъсти хризантеми,
на пръст и дъжд,
на почернели тухли
от запустялата камина,
вкиснало грозде, мед, къпини,
на пушек от разбитите комини,
на чайник, на елха
и на дъха
на позабравени починали роднини.
Дръпвам пердетата и проветрявам.
Денят е светъл, но тежи
от цялото ми застояло минало.
След спираловидните безсъници
жълтата дневна светлина
изгаря бледата ми кожа,
свежият въздух ме замайва,
болят ме костите
и нервите ми не издържат.
За тленната си красота не се тревожа,
ала умът ми, заразен с презрение,
ръждясва, стърже
и ме е страх да не ме сграбчи
лудостта.
Рая беше лош писател. През цялото време се измъчваше да измисли оригинален сюжет – докато си миеше зъбите, докато хранеше котката, докато съвестно подготвяше месечния отчет за работата си (счетоводител на фирма, която произвежда хавлиени кърпи). Но уви, всички уж оригинални неща, които тя причиняваше на нещастните си герои, вече ги беше виждала някъде. След като с часове тормозеше въображението си и драскаше с писалка по масата от яд и самосъжаление, тя виждаше, че е съчинила история за момиче, разкъсано от бомба или отвлечено от психопат, докато храни котката си – всичко това върху гърба на страниците с месечния отчет. Тя беше затрупана с надраскани листове върху надраскана маса и чаши изстинало кафе и всичките й познати тайно си мислеха, че е особена, изобщо Рая по всичко външно приличаше на свестен писател, но не беше. Тя беше писател без сюжет и колкото и да се стремеше към нещо неочаквано, колкото и да изтезаваше героите си (до един представляващи самата нея), тя си оставаше пленена в омразното блато от клишета и разкъсани човешки (и котешки) тела.
Рая вечер беше малко по-различна от през деня. Обхващаше я романтическо-символистично настроение. Тя си сипваше във висока чаша вино и се опитваше да усети в дъха му мирис на есенна гора и меланхолия. Действаше й бързо и неблаготворно. Тя виждаше у себе си потиснатия Димчо Дебелянов и разкъсвания от противоречиви, но мощни душевни пориви Яворов. Взимаше да чете Херман Хесе и си въобразяваше, че е „степен вълк”, неразбран индивид на ръба между човешкото и божественото, без свое място във вселената (тя така и не прочете тази книга докрай). Тогава Рая разсъждаваше за името си, което според нея показваше, че тя е предопределена да се прозре божественото отвъд всичко земно и да достигне истинско просветление. Опиянената, вечерна, самотна, заблудена Рая запълваше страница след страница в дебели тетрадки с излияния на дълбоко и всеобхватно, но възвишено страдание. Тя описваше болката, разливаща се във всяка нейна клетка, оплакваше преходността на тленното си тяло и вечната мъка на безпътния си ум, по съзидание близък до бога, но обречен от алкохолната мъгла и примитивната нужда за сън да се лута и да се блъска в безкрайни бели стени, подредени в лабиринт без изход. И Рая иска да разбие главата си в някоя от тези стени, само и само в последния миг на агонията, преди да изчезне и да се едини с вечността, да може да получи отговор на извечните въпроси, на които се е посветила, заради които е страдала непрестанно – ето, тя се вижда обезобразена, потънала в гъста кръв, трепереща, разтърсвана от конвулсии сред нямата белота, но, о, Боже, изведнъж и завинаги удовлетворена, цяла и вечна, защото е осъзнала истината с цялото си същество… Рая е съборила чашата с вино на пода, всъщност сега е в центъра на безпорядък от морави пръски и малки смъртоносни кристалчета, но тя не го забелязва, ето я, тя пише настървено, вдъхновена е истински, като че ли е намерила най-после нещо и… О, не… По дяволите! Проклето вдъхновение, проклета кристална чаша! Това с истините, извечните въпроси и разбитата глава… Не го ли беше писал някой вече? Яворов. „Една дума”. Мамка му.
И така, Рая продължаваше да страда и да се мрази, неспособна да създаде нещо чисто и ново, неспособна да разбере нито себе си, нито „Степния вълк” – книгата, която все не успяваше да дочете. Тя се спираше, защото винаги, на ръба на истинското вдъхновение, идваха несигурността и отчаянието. Струваше й се, че не е достатъчно добра, връщаше се назад, драскаше, късаше, плачеше и обръщаше наведнъж цяла чаша вино, чаена чаша, отказала се беше от кристалните. „Аз съм недостойна, аз съм провал” – крещеше нейният близък до божественото ум.
Ето я – пребледняла като уморената зора навън, изтощена, замяна от непреклонното тиктакане на часовника, с изцапана с червено вино сива блуза, Рая стои на кухненската маса и възпява своето безкрайно, затворено в лабиринти нещастие. Колкото повече пише, толкова повече я боли, защото най-простата й трезва мисъл, срещу която тя с всички сили се бори, й нашепва: „Ти не си възвишена и изобщо с нищо не си различна. Ти не си красива и неповторима снежинка. Ти си същата разлагаща се органична материя като всичко останало.”
Простата същност на Рая се надига в нея и е на път да я застигне. Тя не знае къде да избяга от себе си. Бързо намята палто върху изцапаната блуза, нахлува ботуши и тича надолу по стълбите, надолу и навън.
В градинката пред блока има две педи сняг. Синьосивата светлина прави картината полуреална. Рая е спряла да мисли, но не спира да тича. Хвърля се по гръб върху снега. Размахва ръце и крака – ангелче!
Рая се смее истерично. Под яката й, в ботушите й, в косата й се вмъква привидно невинният сняг. Първо пари, после боли. Рая не го е очаквала! Я, той не бил полуреален. Съвсем истински бил! Каква истинска болка! А-а-а! Тя наистина е във всяка нейна клетка. Не се разлива, а удря като гръм. Боли! Господи, истинско е, просто е и е съвършено. Никога не е била така будна. Тя не е на никакъв праг на божественото, тя е тук, тя е жива и цяла и я боли и няма нищо по-божествено от това. Всяка красива снежинка боде, кара я да стане, да тича обратно нагоре по стълбите, да хвърли всичките си дрехи в коридора, да пусне душа и да се полее със студена, после с гореща, после пак със студена вода. Котката тича объркано наоколо и мяучи.
Ето я Рая, неразбраната писателка. Увита с кърпи и одеяла, отпусната, усмихната, тя пие чай в кристална чаша и пише стихотворение в бял стих. Пише за болката от снега върху кожата й, за топлината, за студа. Истината е в снега, в чая, в тленното й тяло и всяко негово усещане. Няма чисто страдание. Няма нищо чисто, нито нищо оригинално. Всичко е една и съща разлагаща се органична материя – да, точно така, колко хубаво е това!
Рая е лош писател, както и всички останали. Нищо написано не учи на истината така, както могат снегът, сярната киселина или малко повече вяра в сетивата.
- Нужно е да престъпим забраните, да преминем границите, да унищожим всичко, което сме знаели преди. Да изгорим книгите, да съборим музеите! Нищо не трябва да се запомни от срамната ни, порочна история. Нужно е да бъдем импулсивни и наивни, необременени от тенденции и теории. Когато заличим и забравим, когато всичко потъне в разрушението, само тогава ще можем да чуем музика в тишината и да видим картина в чистобялото платно. Минимализмът беше добро начало; сега е време за нихилизъм. Празнотата, която ще последва, ще отключи сетивата ни и ще премахне напрежението между идеал и действителност. Трябва да отречем изкуството, за да видим всичко като изкуство. Грозотата може да е красота, покварата – чистота и безсмислието – самият смисъл, стига да освободим съзнанието си, пленено и натоварено от всичката тази култура, ниска и висока, от информацията, от всеобхватната пропаганда. Градовете са капани за ума ни. Пренаситени от толкова влияния, не можем да тълкуваме изкуството независимо от наложените ни парадигми, а още по-малко да преценим къде да поставим най-простите етикети – „харесва ми” и „не ми харесва”. Ние сме роби на нашата свръхкултурна епоха, драги колеги. Сега аз призовавам – отричане, разрушение; просто, интуитивно творчество; празнота, белота и свобода.
Тишината в залата натежа от вълнение и възмущение. Студентите се споглеждаха намръщени, но никой още не смееше да коментира. Няколко от най-смелите вдигнаха ръце – дръзваха да задават въпроси. Това бяха креативни млади художници, успели вече да създадат шедьоври и да открият непознати свойства на формите и цветовете. Свилен познаваше повечето от тези хора. Заедно те бяха изкривявали времепостранството на реалността чрез изкуство и халюциногени. Сега Свилен не беше сред тях, беше се скрил в далечен ъгъл на залата, защото сутринта не искаше да вижда никого.
Свилен не предполагаше, че сред настаналия в ума му мрак тази лекция ще пробуди огньовете на трескаво вдъхновение.
След блестящото си последно изречение професор Хана остана на подиума. Вместо предизвикателен поглед на лицето му грееше блага усмивка. Той беше представил скандални идеи и сега беше готов да приеме последствията.
- Симпатичният младеж със самурайския кок на втория ред – кажете, моля.
- Професор Хана, вие сериозно ли твърдите, че трябва да влезем в Лувъра и да съдерем Мона Лиза?
- За толкова скандално ли намирате това, драги мой? Нима не помните, че още през 1950 година Марсел Дюшам безсрамно нарисува на честолюбивата Мона Лиза мустаци? Не само че съм съвсем сериозен, а и мисля, че трябва да взривим Лувъра, целия наведнъж! Бум – и една голяма част от Ренесанса ей така изчезва. Не е ли чудесно това весело хрумване, колеги? Да – госпожицата с розовия бретон там до вратата.
- Професоре, вие трябва да осъзнавате, че това, за което говорите, никога няма да се случи – каза момичето сухо.
- А вие, скъпа, трябва да осъзнавате, че всичко в изкуството се случва първо и основно в света на идеите. В своето въображение вие можете да видите как Лувъра гори и се срутва, а под останките му остават затрупани натрошени статуи и обгорели рамки без платна в тях. Вие можете, например, да направите кратък филм за това. Призовавам ви наистина към бунт, мои млади таланти, но само към идеологически бунт. Вие можете да изберете да забравите Микеланджело, Шекспир и дори Пикасо, да оповестите решението си и да се заемете с чистото ново изкуство – това, в което е важна първоначалната идея, а не изразните средства и формата. Вие трябва да се освободите от мрежата от алюзии, в която всички сме на път да се изгубим. Зарежете всички традиции и стилове, хванете новородената си, светла и необременена идея за опашката и и дайте някакъв облик. Това искам от вас, а не буквално да горите и разрушавате. Използвах метафора, мили мои. Сега, дори след това разяснение, вие ще продължите да ме смятате за смахнат старчок, но поне, надявам се, ще оцените смисъла на думите ми. Хайде сега тичайте да обядвате суши.
Поразени от поредната необичайна лекция на Хана, уж свикналите на необичайни неща художници бавно се изнизаха от залата. Повечето от тях наистина отидоха да ядат суши в „При Одзуки”, с което доказаха, че професорът не се е изгубил напълно в света на идеите, а има поглед и върху реалността.
Свилен беше стоял тихо в мрака през цялото време. От няколко седмици настроението му беше ужасно, нихилистично. Уплашил се беше от самия себе си, не знаеше в какво да вложи зародилата се у него тъмна енергия. Вечер се разхождаше сам из града, пиеше с познати и полупознати в различни барове и не смееше да се прибере в стаята си в общежитието, защото го беше страх в пристъпите на неовладяна и необяснима ярост да не нареже на парченца всичките си картини (те бяха трийсет и две, масло върху платно, портрети на тъжни голи жени във вани и на мъртви старци в леглата им, неизменно на черен фон).
Лекцията на професор Хана тази сутрин обаче развълнува Свилен. Първоначално той усети облекчение, когато професорът заговори за нихилизма с положителен, ентусиазиран тон. Свилен се вкопчи в думите на ексцентричния старец и намери в тях повод да си каже, че състоянието му не е толкова опасно. Опитваше се да си вярва. Докато прибираше бавно одраскания си със скици бележник в окъсаната чанта след края на лекцията, Свилен осъзна, че посланието на Хана като цяло много му е допаднало. Оплетен в безплодни търсения и изгубен в безпаметни нощи, Свилен имаше нужда от радикално решение. Той се радваше, че по щастлива случайност дойде в университета днес, заради Хана и заради чистото майско слънце навън, което досега не бе излизал да види. В отчаянието явно се криеше надежда за ново съзидание и Свилен вече предусещаше тази надежда.
- Явно е дошло време за пролетно почистване на идеите – тези думи Свилен изрече на глас, адресирани към Мая – момичето с розовия бретон, което зададе въпрос сутринта. Тя беше негова добра приятелка от курса. Събрало ги беше общото им увлечение по Оскар Уайлд и Пласибо. Свилен напоследък беше избягвал Мая, както и всички по-близки за него хора, за да бъде сам с демоните си. Сега той изведнъж беше почувствал нужда да говори с някого, трезв и на дневна светлина, и беше тръгнал след розовите отблясъци на косата й.
Мая в първия момент се стресна от внезапната поява и от външния вид на Свилен. Лицето му беше бледо и уморено, в него се бяха просмукали сенки, а дрехите му – както обикновено само в кафяво, черно и масленозелено – бяха по-смачкани и окъсани отвсякога. Усмивката му обаче беше дружелюбна, погледът – светнал, и тя се съгласи да обядват заедно.
Свилен помоли Мая да избегнат тълпата студенти в суши бара и я заведе в по-малко известно артистично заведение в индийски стил на третия етаж на стара сграда. За компенсация си поръча тофу с чушки и патладжан, за да уважи вегетарианските й убеждения.
- Мила моя Мая, какво мислиш за фанатичните приказки на Хана тая сутрин? – започна разговора той.
- Не знам още, трябва да помисля и да отсея същественото от цялата му тирада глупости.
- Но като цяло съгласна ли си с него?
- Хм, отначало ми се стори, че дядо Хана реди анархистки измислици поради сенилност. Но накрая той ме накара да се съмнявам в себе си. Усетих, че има нещо вярно, не мога да отрека.
- Да, дядо Хана определено позираше с гръмките си фрази, предизвикваше ни, а ние му се вързахме. Но виж, Мая, мисля, че е отчайващо прав, а посланието му, въпреки че говореше за разрушение, е адски положително и конструктивно.
- Май не те разбирам.
- Хана каза, че трябва да се отречем от формалното изкуство, за да осъзнаем, че всичко е изкуство. Всичко – дори тази зеленчукова екстравагантност в чинията ми, дори една чистобяла картина.
- Свил, не говориш сериозно.
- Сериозно говоря, Мая. Мисля, че днес, след две години в тоя университет, за първи път чух нещо наистина ново и оригинално.
- Свил, не се увличай по детински глупости. Знаеш много добре, че чрез отричане никъде не се стига. Нали затова модернизмът пропадна – отричаха ли, отричаха господата кубисти и дадаисти, докато нищо не остана, публиката се умори от отричане и видя, че някои неща – като човечността например – са си неизменни.
- Знам, съгласен съм, но не ти говоря за модернизъм, мила Мая. Той наистина е изчерпан. Говоря ти за още по-сериозна и мащабна революция от модернизма – за преоткриване на същността и смисъла на изкуството.
- И какво ще бъде то след твоето преоткриване, мой артистичен гений?
- То ще бъде… наистина свободно. Без традиции, без алюзии, без жанрове. Ще е човечно. Ще бъде навсякъде, няма да има висока себестойност, няма да е изолирано в музеи. Ще бъде по улиците, просто и достъпно, ефектно и засягащо всички. – Свилен отдавна беше забравил да яде.
- Изненадана съм колко буквално си разбрал стария перко. Значи искаш да отречеш и формата, и изразните средства, и музеите, и стойността на творбите. Тогава какво остава изобщо след твоя унищожителен порив?
- Остава едно, Мая, най-важното, не, единственото важно нещо, за което работим – идеята. Изкуството е това: чиста идея, намерила някакъв израз в материалния свят.
- Но все някакъв материален израз има.
- Да, най-чистият и прост възможен. Изразът не трябва да се усложнява, за да не се затормозява публиката с разшифроването му – така нареченият „анализ” – и да забравя идеята. Досега все търсехме и усъвършенствахме формата, а Хана казва – майната й, нека я сведем до минимум, нека се отърсим от порочната страст да бъдем изящни и оригинални. Свободната мисъл преди всичко – без правила и очаквания.
- Да, това теоретично звучи много впечатляващо. И все пак как изглежда това твое чудно, чисто и светло ново изкуство?
- Представям си го… Мисля, че… то е лозунги, графити и мащабни инсталации.
- Ти си станал побъркан идеалист, Свил – каза Мая полу на шега, полу притеснена.
- О, напротив. Аз току що снизих идеала. Не помниш ли какво каза Хана – трябва да премахнем „напрежението между идеал и действителност”. Е, аз обявявам идеала за достъпен – той е нищо повече от това откровено да изразяваш чувствата и идеите си, независимо от предполагаемата им стойност, и да ги буташ под носа на хората, за да ги видят. Всяка емоция, всяка мисъл е „идеална”. Тя трябва да е искрена и силна и ако е, то твоето… нещо, произведение, каквото и да е, е вече изкуство. Няма вече да се говори за „високо” и „ниско” изкуство, а за искрено и неискрено и повече и по-малко въздействащо.
- Значи и критиците отпадат от схемата…
- Да, по дяволите всички критици. Хората трябва да забравят за тях и да вярват на собствената си преценка. Ако нещо ги впечатлява, е добро, ако им се струва твърде познато или пък не го разбират, е лошо. Никой няма да има право да съди някого, защото не е харесал някаква си творба или творец. Както ти, Мая, от месеци ми повтаряш, че съм ограничен, защото не харесвам Depeche Mode – усмихна се той.
- Да, Свил, как може да не харесваш DM, глупчо такъв! Но остави това. За всичко останало, което говориш, трябва да отбележа следното: както казах и на професора сутринта, това никога няма да се случи. Говориш като надъхан млад комунист или, бог да ми е на помощ, като религиозен човек.
- Ти чувала ли си ранните парчета на Depeche Mode? Пълни боклуци са! Placebo и Nine Inch Nails са толкова по-добри… Но да се върнем на моя току-що зародил се фанатизъм. Мая, както и професорът ти каза сутринта, аз говоря метафорично. Не ти говоря за реална революция – ние с теб сме от света на изкуството все пак! Само ти предлагам един нов подход. Няма да тръгна да организирам атентати срещу арт критици, естествено.
- Е, това ме успокоява… донякъде…
- Не се притеснявай за мен. От седмици не съм се чувствал по-добре.
- Всички психопати така казват.
- Всички художници са психопати.
- Прав си.
- Хайде да ходим, за днес като че ли ни стига толкова философстване.
- Напълно съм съгласна.
Те хвърлиха няколко банкноти на масата, излязоха от заведението и изтичаха надолу по стълбите на старата сграда, въодушевени от напрегнатия разговор. На улицата се разсмяха едновременно, спонтанно, без причина. След това Мая си върна сриозния вид.
- Ако Хана ти е помогнал да се съвземеш след този твой лош период, радвам се. Но, моля те, Свил, не прекалявай с тези шантави новости. Харесвам твоите рисунки с тъжни жени и мъртви старци. Не ги променяй твърде много – каза тя.
- Животът е промяна, Мая, и ако не променям картините си, аз съм един тъжен мъртъв художник, не мислиш ли?
- Да… Е, признавам си, че съм доста любопитна да видя какво ще създадеш като плод на новите ти възгледи.
- Още сега се прибирам и започвам, мила моя Мая, и тъй като ти ме изтърпя и ме изслуша, ще бъдеш първата да видиш.
- Благодаря ти.
- И аз ти благодаря. Сега си тръгвам, но тъй като мисля да почна да идвам пак редовно на лекции, ще се видим още утре сутринта.
Свилен я целуна приятелски по бузата и се качи на първото спряло край улицата такси. Съзнанието му беше бяло и празно, докато колата минаваше през града и накрая спря пред общежитието. Той не си взе рестото и с несекващ ентусиазъм изтича нагоре до четвъртия етаж, където беше неговата стая –ателие.
Свилен бързо, методично изкара трийсет и двете картини от рамките им. Намери макетното си ножче и наряза всяка една на неравномерни парчета. Погледна се в украсеното с дърворезба огледало, усмихна си се и допря ножчето до ухото си. Не, той нямаше да си отреже ухото, нямаше да доведе разрушението докрай, а щеше да го насочи към съзидание. Трябваше му лепило. Изсипа на изцапания с бои под едно чекмедже и намери силно лепило. Тогава, с парчетата от картините, той написа върху долната част на светлосивата стена с огромни букви “ART IS DEAD.” Надписът беше черен, а тук-там в буквите се виждаха бледи тъжни лица.
От боите си Свилен избра бяло и хром. Върху горната част на стената той нарисува плетеница от слънца и полупрозрачни правилни триизмерни форми – цилиндри, сфери, пирамиди. Качи се на стол и най-отгоре, точно под тавана, написа със заоблени, искрящо жълти букви „Завръщане към Платоновия свят на идеите. Чистота. Изкуството възкръсва от пепелта.” За час Свилен беше завършил най-добрата си творба досега. Освободен от напрежението и в хармония с идеала, той се свлече върху неоправеното легло и най-после заспа спокойно.
Кой казва къде трябва да приключи историята? Всяка история продължава след края си, вечно, и обхваща целия свят. Всички истории са вплетени в едно, те са гъста бляскава паяжина, която опасва безкрайно много пъти земното кълбо и продължава из вселената. Ние всички живеем в една история, а всеки разказ, картина, симфорния са само частица от единството. Всеки живот е откъснат от единството и е безкрайно драматичен в лутането и стремежа си обратно към него. Всяка история е историята на мъничка част от едно и също велико пътуване в спирали и болезнени обрати, едно завръщане към съвършенството. Съвършенството е тук, то не може да се изгуби, но разпиляването му в различни, илюзорно независими парченца-съзнания води до страдание. Индивидуалистът страда от безплодния си бунт и от заблудата, че може да е сам. Всеки човек инстинктивно търси единението и го намира в любовта, а тя е свята, защото човекът, слял съзнанието си и цялото си същество с това на друг, се доближава до осъзнаването, че всичко е едно. Влюбените виждат сияйна нишка да ги свързва един с друг и, ако любовта им е чиста и умът им е чист, това ги води до разбирането, че такива безкрайни нишки свързват всичко и всички. Мъдреците, които се оттеглят в планината, за да постят и медитират, постигат най-висшето щастие. Те се освобождават от бремето на личността и светлата им мисъл тече по плетеницата от нишки, докато обхване всичко и го сведе до същината му. Тогава те могат да сложат света на върха на пръста си. Те го обичат целия, ясната им хладна любов ги издига, на границата са да се слеят завинаги с Брахман.
А всъщност всеки човек е мъдрец и всеки е в същината си съвършен. Всеки човек е и ще бъде Буда. Всеки ще достигне съвършенството, защото вече е там и трябва само да го разбере. Всеки се лута по спираловидния път към това разбиране. Ето това е историята зад всяка история.
***
Петър, художникът, погали Мария по бузата и я събуди, когато зората се раждаше и всичко в стаята изглеждаше сиво.
Тя се усмихна, после се замили. Първото нещо, което му каза, беше, че вижда във всичко цветове.
- Наистина ли във всичко? – попита объркан той. Още не знаеше какво е имала предвид.
- Всъщност не. Но в много неща… в абстрактни понятия. Когато го търся умишлено, не се получава. Не мога да си внуша цветовете, разбираш ли? Но те са си в ума ми, не идват от сетивата и съзнателните ми мисли.
- И… какво точно виждаш? Кое и как?
- Ами например числата, дните на седмицата, месеците… Някои думи и някои хора. Едно е синкавобяло. Две е червено, три – синьо, четири – керемидено. Сряда е жълта и четвъртък е зелен. Цветовете са си там, в главата ми.
- О… Това е… Странно и прекрасно! Не знам как ти хрумна сега, но добре, че ми каза! Мила, това не го може всеки. Това е дарба. Трябва да го упражняваш!
Той се беше повдигнал на лакът и я гледаше, грейнал. Тя още лежеше отпусната, някак ефирна, бледа и тънка в белите чаршафи. Русата й коса се стичаше по възглавницата. Приличаше на горска нимфа, на самодива… Фигурата й му напомняше нещо далечно, може би някоя илюстрация, която бе виждал в детството си. Сякаш беше я познавал цял живот, сякаш винаги е лежала така полупрозрачна в леглото му.
- Каза, че виждаш идеите в цветове… Тогава… как виждаш любовта? – попита той, въодушевен, нетърпелив.
Мария се намръщи леко и се загледа над рамото му в крехката утринна светлина, която вече струеше отвън, но още не можеше да изпълни сивата стая. Тя обясни:
- Всичко от света на идеите е искрящо, перлено бяло до златно. Самата дума „идея” е бяла и свети. Бях щастлива, когато научих за света на идеите, в който е вярвал Платон. Виждам го. Много е красив, състои се от полупрозрачни, чисти, искрящи, правилни форми.
Тя се отнесе за малко, после продължи:
- Любовта е между бяла и златна на цвят. Тя… тя е светлина. Няма форма… Не… не точно. Тя е струя… нишка от светлина, която свързва влюбените.
- Обичам те – каза той. Съзерцаваше я с благодарност, сякаш беше видение, ангел.
- Видях думите ти – каза тя. – Бяха златни. Виждам любовта между нас. Обичам те.
Утрото достигаше почти всяко ъгълче на стаята. Жълта светлина течеше, отразяваше се сама в себе си и танцуваше, докато младият художник и любимата му се целуваха. Тя виждаше страстта като експлозия от цветове, зелено и червено. Той не виждаше нищо, освен нея.
Мина много време. Накрая той седна до нея с гръб към прозореца. Слънчевите лъчи създаваха сияние около него, но лицето му остана неосветено. Кожата й излъчваше мътен блясък и той копнееше да я нарисува.
- Любов моя – каза той. – Ти спомена, че свързваш и хората с определен цвят. Как тогава виждаш мен?
- Не съм сигурна, но знам, че си тъмен. Тъмнозелено или тъмносиньо.
- Това е хубаво. В тези цветове са смесени много други.
- Да. Ти си сложен, но плътен, истински. Ти си моята тъмна, земна половина и моята опора. Без теб съм нищо, Петре.
- Твоите цветове са не само красиви, но и правилни, Мария. Така точно ме определи. А тогава… а тогава, мила, как виждаш себе си?
Тя го погледна озадачена, а в следващия миг – уплашена. Изправи се и седна в смачканите чаршафи като в лотосов цвят, гола, чиста. Цялото й тяло се беше напрегнало.
- Не знам – каза тя тихо. – Аз нямам цвят.
Той милваше косата й. Двамата се замислиха дълбоко. Тогава тя продължи.
- Аз съм прозрачна. Мога да свържа определено мое състояние с цвят или с мелодия, с вкус, с температура… Но самата аз, тоест същността ми, си остава безцветна. Херман Хесе говори за това… за това, че личността е мъчителна илюзия, която ни ограничава, че във всеки човек всъщност живеят стотици и хиляди различни личности, че душата е безкрайна и е всичко и може да обхване целия свят… Хората, които виждам в някакъв цвят, Петре, аз не ги познавам достатъчно, аз виждам само част от тях. – Тя говореше все по-бързо, задъхваше се. – Тебе, който си ми най-близък, не мога да определя точно. Ние условно се делим на тъмно и светло, Петре, но ние сме едно цяло, разбираш ли, всичко е едно, Петре, всичко е едно…
Тя вдиша дълбоко още няколко пъти и издъхна там, в ръцете му, с блажена усмивка на лицето. Сиянието на кожата й не си отиде. Петър държеше крехкото й полуреално тяло и не можеше да помръдне, остана вцепенен. Нейното просветление не бе го достигнало, той си остана мрачен и земен. Усещаше само огромна липса и знаеше, че съвършенството току-що е било до него, но той го е изпуснал.
Положи я да легне в леглото с разпиляна руса коса – сякаш винаги е била там. После взе статив, хартия и бои, застана прав до нея и започна да я рисува в най-чистите форми и цветове.
Писането е дрога и самоунищожение. Изчезвам в писането, както изчезвам в ритъма на любимата си песен на рок концерт. Живея за писането и рок концертите. Не, не живея. Ден след ден и нощ след нощ практикувам изкуството на изчезването.
Писател съм през деня и музикант – през нощта. Живея с Мина, моята щура, невярна, убийствено красива, разрушена, зеленокоса любима в апартамент в крайните квартали. Обожавам Мина, когато не съм й бесен. Когато съм й бесен, внимавам по никакъв начин да не я нараня. Тя е такава, моята Мина, знам, че не може да се промени, и не го искам от нея. Невменяема е, един вид, и се опитвам да й прощавам. Гледам да я пазя от остри предмети, опасни субстанции, готови да се възползват друсани мъже, родителите й и изобщо всичко, което би могло да я разстрои и да й навреди. И когато тя много сгафи, когато съм наистина бесен, сядам да пиша. Така станах писател. Тази нощ например Мина не се прибра след фотосесията си. Трябваше да попитам само трима приятели, докато разбера, че тя е отишла на пънк купон, който излязъл извън контрол, направо преминал в групов секс. Ох, Мина, кучко безподобна! Вътрешностите ми се блъскат и преобръщат, като си представя как непознати разполагат с крехкото ти тяло.
Сега тя спи оттатък, несъзнателна, безпаметна, съвсем невинна. Без дрехи е, никъде не можах да ги намеря в онзи бардак. Така прилича на дете, което още не се е научило да изпитва срам и вина и приема всичко за съвсем естествено. Късата й тъмнозелена стърчаща коса е сякаш част от весел костюм за детски карнавал.
Ако знаеше тя колко се измъчвам заради нея и колко сълзливи балади съм съчинявал тайно… Тя не знае, кучката, нищо не знае. Спи си с ангелски спокойно изражение, изтощена от буйната нощ. А аз се самосъжалявам в мръсната кухня в четири и половина сутринта. Цепи ме глава. Все ми се струва, че лампата над мен се клати. Поглеждам нагоре – не, стои си, жълтата изкуствена светлина не трепва, нищо не помръдва в тая шибана мъртва сутрин. Даже слепоочията ми не пулсират, както друг път, а ме притискат с постоянна тъпа болка. Лампата, жълтата светлина, жълтите цветя по стария тапет… Мразя жълто. И зелено мразя. Просто не понасям ярки цветове, те са пробождане, крясък, а аз съм ужасно слаб, нямам къде да се скрия
……
Заради съвършеносто спокойствие на Мина аз съм станал нервен, истински параноик.
Много е студено, направо треперя. Добре че й намерих поне палтото, иначе щеше да замръзне, докато я доведа дотук. Мина… Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че съм притиснат в някаква тъмна стая без изход. Мина е жълтата неподвижна светлина, която боде очите ми, но без която ще падна в безсъзнание. Няма какво да направя. Не мога да я оставя, без мен тя ще изгасне. Но и аз не мога без нея, защо ще живея и ще мисля, каква полза от мен без нея?
Аз съм най-сериозният, отговорен и унил рокер, който познавам. Изобщо, изобщо не се вписвам в „секс, наркотици и рокендрол” лайфстайла. Станал съм мил и грижовен като добър татко… Да, Мина ми е като дете…
Чудя се кога ли групата ще ме изрита окончателно. Те виждат, че сърцето ми не е с тях.
Това писане днес изобщо не помага, всъщност никога не помага, не знам защо го правя, направо си е мазохизъм. Май по-добре да си лягам при Мина, моята Мина. Утре вечер ще свирим с момчетата в клуба, все пак, трябва да имам сили… Но сега не ми е останала воля дори да стана от масата, затова продължавам да пиша глупости, просто отлагам… Господи, колко гаден десен има тая покривка. Ама тя била по-ужасна от тапетите. Преплетени сини и зелени рози, а зад тях – тънки райета в жълто. Ярки. Господи, откъде се е взело това нещо? Не, не мога повече, отивам да си лягам. Трябва само да задвижа няколко стави, колена, хълбоци, кръст, ето сега, отивам, отивам да прегърна Мина.
Неясно защо взех тетрадката с мен в спалнята. Не можах да се сдържа. Май среднощното писане е единственият ми порок. Сега съм при Мина. Тя несъзнателно се сгуши в мен, като дойдох в леглото. Лежи на рамото ми, сплъстената й от гел и лак зелена коса ме боде. Мирише на тютюн, алкохол и тела. Плътните й гърди се допират до мен – колко други хора са ги докосвали тази вечер, а, Мина?
Не ти се сърдя. Ти си чиста, невинна си. Ти просто обичаш всички, нали? Приятелите ми я наричат пропаднала. Грешат, тя просто е добра, твърде добра. Не се плаши от лъжи и насилие, от нищо. Тя не може да приеме, че хората си причиняват болка, нарочно или не. Толкова е красиво в главата ти, Мина, в теб има само любов. Обичам те.
- Рано е. Рано е, почакай още малко.
Тя почака. Отегченото слънце заподскача по антените върху панелните блокове. Проблясъците се прехвърляха от балкон на балкон, после по броните на колите в задръстването долу и умираха в локвите от сутрешния дъжд.
- Рано е, мила. Почакай още малко.
Последният лъч се забави в разпиляната й коса, плъзна се надолу по гърдите и корема й, погали сплетените им пръсти и се отдръпна зад Витоша.
- Почакай още, любов моя, чакай малко. Рано е.
Полумракът се сгъсти и ги притисна. Задръстването се стопи. Бученето на минаващите коли се чуваше по-рядко и сякаш по-отдалеч. Всички бяха забравили за уличната лампа, но тя, стриктна както винаги, рязко светна. Кадърът се запълни от на пръв поглед несвързани щрихи – лявата й пета и дясното му коляно, целия й бюст, един хълбок, един нос, фрагмент от смачкана завивка, ребра на радиатор и захвърлени на пода отворен тефтер и шнола за коса. По улицата мина камион и разплиска локвите, а сянката му разтроши кадъра на спалнята, но много бързо всичко си дойде на мястото.
Нощта явно беше напреднала.
- Остани, моля те, мила, не си тръгвай точно сега. Още е рано.
Мина дълъг период на нищо. Много рядко се обаждаха кучета, или може би беше само едно куче, чийто лай се умножаваше, отекваше о блоковете и завиваше из уличките и подлезите на целия празен, грозен квартал.
- Не, не, не си тръгвай. Не си тръгвай сега. Рано е, мила моя, любов моя. Не. Рано е.
Той говореше несъзнателно. Тя измърмори нещо неразбрано, протегна се леко, сгуши се още по-плътно до него и заспа, или пък остана будна – всъщност вече нямаше никаква разлика.
Уличната лампа угасна.
…
…
- Почакай. Рано е. Почакай. Почакай. Рано е.
Витоша изплува на хоризонта, първите лъчи изпълзяха по гърба й, по локвите, по шосето, по балконите, по антените, по пода, по радиатора, по завивките, по телата им. Не се забавиха в косата й, а се плъзнаха б